Вдругиден е трети март. Дата, която днес повече от всякога видимо разделя българите, вместо да ги обединява. На едно измислено политическо, тоест политиканско ниво. Какво е то? Едни по стара традиция привиждат в освобождението на България от османско владичество дългата ръка на руския царизъм, и биха предпочели оцеляването на турската власт с всичките й "прелести" за подчинените й християнски народи, пред всякаква форма на руско влияние над България. "Подай ми ръка, за да ти я отсека!".Другите избират за обект на религиозно преклонение митологичния образ на "дядо иван", а безспорно великото дело на руската империя ползват като добър повод да подхранят нуждата все пак да се харесаш на някой в света до степен да те приеме за значим, пък бил този някой и руски мужик. Тези птици считат Русия за истинската си родина, и я предпочитат пред България. "Искам да ме имаш". Но както в русофилското, така и в русофобското ментално ядро, се оглежда една първична параноя, така присъща на този невменяемо търпелив и едновременно с това- озлобен и комплексиран до състояние на тиха истерия народ, неспособен сам да си помогне, привиждащ във всяко добро дело нечисти подбуди, а добрите подбуди майсторски преобръщащ в зли дела. 
И така, над страстите български, над цялата отявлената неблагодарност- от една страна, и коленопреклонно обожание за сметка на достойнството- заслепяване, въздигнато в нравствена ценност сама за себе си- от друга, благо царува дрипата на изкривена и деформирана душевност. Робска по същество. На нея, а не на Русия издигна паметник "признателния български народ", воден от своите минали и сегашни компрадори. Политическата шизофрения на прехода, апелът СДС-БСП, впоследствие- левица- десница, и най-сетне, дълбокият разрив между компрадорско-клиентелната клика на САЩ, и лумпен-пролетариатът от гетата, придават допълнителна, но за сметка на това губителна енергия в обществото. Малцина са онези, които могат да мислят 3-ти март извън симпатиите и антипатиите към Русия и нейния народ (народи), при това без да са пили и един галон ракия. Още по-малко са онези, които желаят и могат да отговорят на най-простия, но и най-адекватен за трети март въпрос- дарена или заслужена е цялата тази третомартенска свобода, и какво следва да се прави с подобно бреме за българската душа? Най трезвите вече се позамислят дали си струва изобщо да се почита един бил той и безценен дар, след като е подхвърлен от северната империя като бисер на разположение на прасета. Още повече ако е подхвърлен мимоходом, по изпитанията на един фамозен нео-кръстоносен и неовизантийски (православен)марш, пришпорван от миража на предаваното по наследство още от епохата на Киевска Рус великоруско съновидение- Константинопол и неговите проливи?
Извън всякакви лични и колективни съновидения следва да се разбере веднъж завинаги, че постигнатата с руска кръв свобода няма нищо общо с българите. Онази шепа български опълченци, които служат в редовете на руската армия, действуват в пълна мяра от името на руската империя, като са лично предани на императора и неговите военни командири в не по-малка степен от обикновените руски войници- призовани или доброволно отзовали се на височайшия указ за обявяване на война. Русия постига без ничие съдействие грандиозна победа над Османска Турция. Едно на нула за руското оръжие и военна добродетел. По силата на естественото право и проявената военна доблест, подплатена с реки от войнишка и офицерска кръв, Руската империя към въпросния исторически момент през 1878-ма година, е обладавала пълното, абсолютно и неотнимаемо и от господ бог, извечно право да присъедини завоюваните, вече бивши османски провинции, към своята собствена територия. Един природен закон, съществуващ отпреди сътворението на света. Древните германци са го изрекли по възможно най-добрия начин: “Победителят взема всичко”. Законът на кръвта и земята, всичко друго е извращение и нарушаване на природните закони. Но вместо да обяви извоюваното за свое законно притежание, руската корона пристъпва към учредяване на автономно както спрямо Турция, така и спрямо Русия, българско княжество. Абсурдът се задълбочава с предоставянето на втори подарък на българското племе- невиждано по тези географски ширини, пък и изобщо- на земната карта (с редки, белгийско-американски отклонения от правилото) политическо чудо- либерално-демократична уредба на подарената държавност. Нула на едно в ущърб на руската държавна доктрина и политически разум. Трети март и Търновска конституция. Две незаконородени и здраво свързани деца на криворазбраното славянско милосърдие и нарушаване на природните закони. Единият бастард логично произтича от другия, макар че днешните духовни наследници на Иванко, поп Кръстьо и Кирияк Стефчо в лицето на българската десница и проамериканска клика яростно ще отрекат това, като охотно приемат конституцията, но Санстефано обругават като комплот на великоруския империализъм. На тези антируски триглотиди бих препоръчал в знак на горещ гражданско-правен протест срещу злодеянията и интригите на великоруския империализъм да обявят тържествено анулирането на българската държавност, и да пристъпят към реставрация на довоенното, легитимно и благоденстващо османотурско статукво. Но уви, за дълбоко разочарование на русофобите Русия се подиграва с добрите им надежди, и вероломно създава българска държавност след 5 века робство. Ако би обявила нашите земи за своя "Задунайская губерния", щеше да потуши жара на възможните прения и благородно антируско брожение в самия им зародиш, но уви. Създава не друго, а една велика и с нищо незаслужена Санстефанска България, като по тоя начин попарва надежди, но едновременно предоставя на предтечите на бъдещите седесари и царисти сладкото удоволствие да я линчуват и обругават с пяна на устата с обвинения в "скритост" на империалистичните намерения. Казано вече без ирония, нима на една империя е забранено да води имперска политика? Но най гнусното е, че същите тези русофоби и техни наследници- истерични фенове на атлантическия либерален модел, признават на своите ментори и евро-атлантически господари безпрецедентното опериране със същото това имперско право, което заклеймяват като върховно престъпление, щом се окаже в руски ръце. Оправдават дори и правото на военни престъпления и геноцид, стига да се води от "правилната суперсила и правилните освободители". Двоен стандарт, издаващ мутрата на родения като роб, макар и в условията на "свободна" страна. А ако се обърнем повторно към тогавашната опция за друго, далеч по адекватно и съвсем справедливо имперско действие, каквото би било прогласяването на Аншлус, но откъм тежненията на отмиращите русофили, то ще видим как в простодушните им души би изгряло истинско слънце, даряващо на кръчмарско подслонения им електорат великолепието на небивал мозъчен оргазъм от самото съзерцаване на великоруските предели до Цариград и Проливите. "Бий ме, обичам те!" очевидно е мотото на те тази, привидно "по-добра", сиреч русофилска, а иначе мазохистка половинка. Не по- малко типично български феномен, отколкото "направи ми добро, за да те заплюя!". И с двата феномена руската царска дипломация и иначе добре развита агентура очевидно не е запозната, или изобщо не желае да бъде запознавана. Едно е да следваш мегаломански мечти, или да хвърчиш на сантименталните криле на славянофилската мелодрама, съвсем друго е да се държиш на висотата на собствените си военни победи. Филиите и фобиите са призрак, успешно експлоатиран от тарикати и шарлатани, но здраво начало за всеки трети март не може да бъде друго освен суровата реалност на една кръвопролитна война, от която умният и следващ природните закони победител следва да се възползва в пълна степен и право. Но реалните победи са загърбени и забравени, за да се превърнат в истинско поражение за Русия без да е загубила и един свой войник, когато България се еманципира от империята и поема по пътя на нейните врагове. "За какво проливахме кръвта си по чукарите на онази селска страна? За да ни мразят и хулят онези, на които донесохме свобода на върха на нашите щикове?" Подобни отрезвителни размисли са занимавали тревожното съзнание не само на руската аристокрация, чиито синове- цветът на руското дворянство, падат убити в калните локви край Плевен. Такива въпроси занимават цялото руско обществено мнение когато България на практика приема за своя осиновителка Австроунгария и прегръща с мамелюшка преданост нейната антируска политика. Нула на две в руска вреда. Късно е за промени в духа на здравия разум. Каулбарси Ернрот само ще регистрират свършения факт- руския авторитет е непоправимо сринат и поруган и то не от Турция, а от доскорошната признателна рая. Печеливша се оказва робската тактика- където келепирът, там и аз.
Губеща е, разбира се, и Османската империя. От могъщ суверен да те низвергнат до статуса на второстепенна, ако не и третостепенна "европейска" сила, никому не е приятно. Но ако да загубиш от една световна империя като руската не е никак унизително и недостойно, дори си е въпрос на пълноправна чест такава сила да ти обърне внимание дотам, че да си даде труд да воюва с теб, то съвсем неприемлив, да не кажа опозорителен, е маниерът на доскорошните ти коняри, ратаи, и обущари, добили самочувствие чрез чужд актив, и сношавайки се с теб като с човешка категория втора ръка. Съвсем справедлива е забележката на канцлера Бисмарк на Берлинския конгрес, че свободата на някакво си туземно племе покрай Дунава не струва живота и на един единствен немски войник, но двойно по- оправдано е изумлението на османските дипломати, които просто не могат да поместят в рамките на нормалната логика руската непримиримост по защитата на българската кауза- една неистова чувствителност в чужда изгода, която демонстративно се отказва от търсенето на всякакви дивиденти в своя полза и прилагане закона на победителя под формата на анекс. Вярно е, че освободените на 3-ти март отсъстват на Берлинския конгрес, но защо им е изобщо свое представителство при условие, че Русия защитава техните интереси по-яростно и по- интелигентно от своите собствени интереси (всъщност принася собствените си имперски интереси в жертва на българските). Пък и при интелектуалната недостатъчност на българската дипломатическа обиграност истинско щастие за България е, че българите не са поканени на конгреса.
И така, чий е трети март? Смея да кажа, че този ден е важна и знаменателна дата за два народа. Руският на първо място. Едно блестящо оръжие в ръцете на безименни, но храбри крепостни, и предвождащи ги дворяни, укрепва славата на една германска династия, управляваща славянската маса в пределите на една световна империя. Това, че веднага след победата оръжието бива захвърлено, а завоюваното- дарено с лека ръка на народ, в чийто речник отсъстват представите  за отговорност и самостоятелност, по никакъв начин не затъмнява военните успехи на Русия. Другата страна са османските турци. Редно си е да очакваме от тях възприемането на трети март като своеобразна дата за дълбок национален траур. А българите- ще запита някой. Българите просто използват повода, за да се наядат и напият. Евентуално да подгонят булката на съседа. И да се скарат кой е по- голям приятел на Америка/Русия. Позната история, нали? Едва ли е случайна дълбоката симпатия, която наследниците на бай Ганьо изпитват към "братския" албански народ.....